Petition richtet sich an: Petitionsausschuss des Europäischen Parlaments

Вносителят на петицията се оплаква от de facto неприлагането от страна на сицилианския законодателен орган на националното законодателство (Законодателен декрет № 368 от 6 септември 2001 г.), което транспонира Директива 1999/70/ЕО относно срочните договори в рамките на ЕС, на която се противопоставя регионалното законодателство, което е несъвместимо с общностното законодателство относно срочната работа. Работниците (повече от 5 000 на брой), на които се позовава вносителят на петицията, са държавни служители в общини, здравни органи, болници на различни равнища и други държавни административни органи, най-вече в региона на Сицилия. Първоначално им е била възложена работа в полза на обществото (LSU/ASU) или работа в сферата на комуналните услуги (PUC). В последствие те са били класифицирани като назначени на срочни трудови договори по силата на множеството закони от 90-те години на миналия век до днес. Това регионално законодателство разрешава подновяване на правоотношенията на срочните трудови договори „в рамките на период от около 28 години след 1990 г.“ в нарушение на клауза 5 от Директива 1999/70/ЕО (липса на мерки за налагане на санкции за злоупотреби със срочни договори с период над 36 месеца). По-специално критиката на вносителя на петицията е насочена към регионален закон № 17 от 28 декември 2004 г., който сицилианските съдилища използват като средство за неприлагане на националното законодателство, с което се транспонира директивата на Общността, като в него се заявява, че работниците, които напуснат категориите LSU/ASU, не подлежат на държавното регулиране на постоянните трудови правоотношения, съгласно член 77, параграф 2 от регионален закон № 17 от 28 декември 2004 г. Като доказателство за погрешното тълкуване на сицилианската съдебна практика вносителят се позовава на решение № 25672 на Касационния съд от 27 октомври 2013 г., което допуска жалбата на сицилиански работник на временен договор, който, след като дълги години изпълнявал нормалните си задължения в службата на местен орган, предявява иск за признаване на неопределения характер на трудовите му правоотношения и впоследствие за компенсация за вреди по силата на националното право (заетост в публичния сектор). Следователно Върховният съд отменя решението на Апелативния съд на Палермо, който се позовава на клауза 2, буква б) от рамковото споразумение към Директива 1999/70/ЕО, за да обоснове това неприлагане, и като тълкува погрешно случая на въпросния договор, не е установил временни изисквания, свързани с организацията и производството на местния орган, а с политическите и социалните изисквания за преодоляване на социалните придобивки, които са типични за работа в полза на обществото, за да позволи на въпросния персонал да придобие професионална специализация и квалификации.